Патилата на две градски мишки извън града

Здравейте, приятели. Ние сме мишките Чип и Еди, помните ли ни? Днес ще ви разкажем за кратката ни аудиенция при далечни роднини в провинцията.

Всичко започна когато в един хубав ден Еди дойде разстроен при мен и каза, че е гледал по телевизията как други мишки си живеят на полето, не носят куклени дрешки и изглеждат много щастливи. В него се раждаше необяснимото за мен, но често срещано желание за „доближаване  до корените“.  Следващите му думи ме поразиха като куршуми – искаше да прекараме седмица при леля Елза и чичо Мак в покрайнините на града.  Аз не бях сигурен, че искам да си го причиня, но реших да пробваме и да видим какво ще стане, пък и нали селският туризъм е на мода.

Напуснахме прелестния ни дом в центъра на града и се озовахме в някакви окопи около един храст на полето. Леля Елза и чичо Мак обитаваха скромната си миша дупка без да се оплакват и дори изглеждаха щастливи. Начинът на живот на полските мишки се доближава единствено до този на амишите.  

Еди беше във възторг от простоватото им битие, а аз се поболях по френското сирене, до което се домогваме в луксозния ни апартамент. Добре де, не е наш, но живеем там почти необезпокоявани. Та да се върнем на сиренето. Всъщност роднините ни нямат дори обикновено краве сирене. Те са вегани. Да, правилно чухте. Тук няма нищо друго за ядене освен семена и стъбла на растения. Тъкмо бяхме загладили косъм, а сега щяхме да се превърнем от сладки космати топчета в мършави гризачи.

Освен диетата, на която бяхме подложени, станахме жертва на зверски гонения, които мога да сравня единствено с лова на вещици през Средновековието. Тук в провинцията глупавите космати създания, наречени котки, имат наглостта да преследват нашия вид с цел изхранване. Мишата революция отдавна се е случила в града и в момента сме почти на върха на хранителната верига, но тези животни явно още не са еволюирали. Да не говорим, че градските котки ги мързи да станат от пухкавите си розови легълца, а гоненето на мишки отдавна се смята за варварство.

Следващите дни изминаха трудно – хапване на растения, сън, хапване. Докато една сутрин далечните ни роднини ни намекнаха, че трябва да работим като волове по цял ден. Е, не казаха точно това, но ни попитаха дали ще участваме в пренасянето на някакви паднали листа. Нали си представяте колко тежко е това за една градска мишка. Отказахме, разбира се. Това беше огромна обида за мишки с високо ниво на начетеност и култура като нас. Би трябвало да оценят присъствието ни като предостатъчна награда. От нас има какво да се научи – приглаждаме козинката си по особено привлекателен начин, можем да си почиваме с дни, да погълнем рекордно количество храна и други готини неща. Наглото поведение на полските роднини сложи край на бляскавата ни визита и с облекчение се прибрахме вкъщи.

Ахх колко ми липсваше звукът от малките ни лапички върху мраморния под. Липсваше ми и финеса, с който собствениците на апартамента замахват с метлата за да ни смачкат. Бягаййй, Едииии!